You are here
Home > Travel with Nadia > The Abandoned church (Story)

The Abandoned church (Story)

We drive along a dirt road in the mountain. We stop on a meadow, suitable to turn the direction. The church should be nearby, but it is not visible. We look around carefully, the navigation says we have arrived.
Here it is – the front door hidden in shrubs and trees. It’s quiet, only the leaves of the trees blow out of the wind.
We go into the yard. The big ball-shaped slot and reminds that once the owners took care of the garden. We walk past an old grave, behind which the wall is seriously cracked, and it is an ivy. On the wall is painstakingly placed stone inscription “Monument of Culture”. There were attempts to strengthen the building – apparently unsuccessful. We find the front door – large, wooden, half-open.

We open the wooden door and we look inside. It is hopeless – the roof is on the ground, the columns cracked. It was a good idea come and photograph.Very soon everything will disappear. We go in and look around. On the wall is still the price list for a wedding, a baptism and a funeral. How many people have married here? No one knows. An old table – a vase with artificial flowers, a candlestick with church candles, and a relatively new match – the locals still go to candlelight here. The roof is missing and the sun shines through the room. The decoration over the altar, also in the form of a sun, casts a beautiful shadow. It will be difficult to reach the altar, but at least there is nothing to fall on us. The columns cracked, but the frescoes still overlook them. I shoot them. They will hardly last long. It’s still beautiful. The church seems to be made of marble, but it is not marble – it is painted. Who is the master? We reach the altar – it’s pretty preserved. I look a little behind the altar. The table with a special plush cover and a sewn large cross is still there. The light is wonderful! I take pictures and go out – though women do not have a place here. I take care of the dome-shaped domed roof – still see the specific frescoes of Jesus Christ and one Angle, which looks towards the sky. I’m trying to take pictures by stacking a pile of boards with huge rusty old nails on them. Be careful not to shuffle something – I do not know what’s behind. I leave carefully and walk back to the front door. The sun is no longer shining the altar,one more day day declines. The balcony where the church songs have been chanted seems solid, but I do not dare to get up.

I look back in the yard. The blue sky is visible through the windows. Beautiful blooming bush is leaning on the fence! It’s like someone takes care of it every day. I’m sitting on the stairs at the door of the yard. I don’t want to take photos any more…
The autumn is coming and then winter. The snow will overwhelm the altar, the floor, the broken roof. Will something remain? No one knows!

Караме по черен път в планината. Спираме на една поляна, подходяща да обърнем посоката. Църквата би трябвало да е наблизо, но не се вижда. Оглеждаме се внимателно, навигацията твърди, че сме пристигнали.
Да ето я – входната врата, скрита в храсти и дървета. Тихо е, само листата на дърветата шумят от вятъра.
Влизаме в двора. Чемширът – голям, във формата на топка и напомня, че някога стопаните са се грижили за градината. Преминаваме покрай надгробния паметник на свещеник Г. Стоилов, починал през 1940 г. Стената на църквата е сериозно напукана, а по нея се вие бръшлян. На стената старателно е поставен каменен надпис “Паметник на културата”. Имало е опити да се укрепи сградата – явно неуспешни. Намираме входната врата – голяма, дървена, полуотворена.
Отваряме внимателно дървената порта и поглеждаме вътре. Безнадеждно е – покривът е срутен, колоните напукани. Добре че решихме да дойдем да снимаме. Още малко и ще изчезне всичко. Влизаме и се оглеждаме. Църквата е била широка и просторна. На стената още стои ценоразписът  за венчавка, кръщавка и погребение. Колко ли хора са се венчали тук? Никой не знае. Старо бюро  – ваза с изкуствени цветя, свещник с църковни свещи и сравнително нов кибрит – местните все още наминават да запалят по свещ тук. Покривът липсва и слънцето огрява помещението. Украсата над олтара също във формата на слънце, хвърля красива сянка. До олтара се стига трудно, но поне няма какво да се срути върху нас.  Колоните са се пропукали, но все още се виждат стенописите над тях.  Снимам ги. Едва ли ще издържат дълго. Все още е красиво. Църквата сякаш е направена от мрамор, но не е мрамор – изрисувано е. Кой ли е майсторът? Внимателно стигаме до олтара – доста е запазен. Проглеждам за малко зад олтара. Масата със специална плюшена покривка и пришит голям кръст е още там. Светлината е прекрасна! Правя снимки и излизам – все пак жените нямат място тук. Внимателно се отправям към срутения на земята куполен покрив – все още виждат специфичните стенописи на Исус Христос и едно Англече, което гледа към небето. Опитвам се да направя снимки, като съм стъпила на купчина дъски с огромни ръждасяли стари пирони по тях. Внимавам да не разместя нещо – не зная кое какво подпира. Внимателно се отдалечавам и се връщам към входната врата.  Предвижването по дъските ми отнема време – слънцето вече не огрява олтара, отива си още един ден. Балконът, откъдето са ехтяли църковни песни е още здрав, но не посмявам да се кача и излизам.
Оглеждам се отново в двора. Отвън, през прозорците се вижда синьото небе. Прекрасен цъфнал храст се е подпрял на оградата! Все едно някой се грижи за него всеки ден. Сядам на стълбите пред вратата на двора – некомфортно ми е, защото съм загърбила църквата и ставам. Изморена съм. Повече не ми се снима…
Наближава есента, а след нея и зимата. Снегът ще затрупа за пореден път олтара, пода, срутения покрив. Дали ще остане нещо? Никой не знае!

Top